Има книги, които се пишат бързо – и такива, които отлежават с години, докато намерят своята форма. „Димов гроб“ е от вторите. Роман, роден от легенда, архиви и дългогодишно вглеждане в миналото, но и в самия себе си. Авторът Анани Ананиев е историк по образование и разказвач по призвание – човек, за когото Радомир и неговият край не са просто география, а жива памет. В книгата си той преплита документалното с въображението, християнството с езическото, историята с онова, което наричаме „магия“ – не като фантазия, а като изгубено знание. Разговорът с него не е просто за една книга. Той е за времето, за паметта, за това какво сме забравили и какво все още носим в себе си – дори без да го осъзнаваме. Резюме на книгата: „Димов гроб“ е исторически роман, който ни връща в края на XVI век – време, за което историята пази малко факти, но много мълчание. Именно в това пространство между документите и легендите авторът изгражда своя разказ. В основата на историята стоят реални османски данъчни регистри от 1576 г., които дават поглед към живота на хората по онова време. Около тях се развива сюжетът за трима герои – писарят Методий, бунтовният Димо и загадъчната Шуна, свързана със старите вярвания. Всеки от тях носи различен поглед към света – разума, силата и тайнството. Романът проследява тяхното пътуване в търсене на изгубено наследство и надежда за възраждане на България – кауза, която минава през вяра, предателства, битки и вътрешни избори. Историята преплита реални събития и художествена измислица, като съчетава християнството с езическите традиции и поставя въпроса за това какво всъщност означава да бъдеш българин. „Димов гроб“ не е просто разказ за миналото – той е опит да се възстанови паметта за един свят, в който границата между история, легенда и „магия“ е почти невидима. Пишеш „Димов гроб“ 15 години – това е почти цял един живот. Книгата ли те променяше през това време или ти променяше нея? Животът ме променяше, а книгата беше смисъл и оправдание да продължавам да го живея. Що се отнася до нея самата – тя просто порасна – вече е на петнайсет и скоро ще напусне бащиния дом и ще тръгне по своя път към бъдещето… Казваш, че Методий е това, което си, Димо – това, което би искал да бъдеш, а Шуна – това, което би искал да обичаш. Ако трябва да избереш – с кой от тримата ти е най-трудно да живееш? С Методий, разбира се, ще рече – с мене самия. Тук е уместен един откъс от романа: “Бягах. Отново бягах. Като си помисля сега, изглежда през целия мой живот все съм бягал. От хората, от съдбата, от злините. И най-вече – от себе си. Най-лошо е да бягаш от себе си. От собствената си съвест, от желанията си, от своето сърце. Най-лошо е, защото не можеш да им избягаш. Настигат те. Заграждат те яко глутница кучета, лаят и ти се зъбят. А ти не знаеш какво да направиш. И отново хукваш напред. Бягаш, бягаш, бягаш. Къде отиваш, човече? Ще спреш ли някога?” Имаш много силна теза за „магията“ като забравено знание. Ако днес някой човек знае как да „меси зелник“, както ти казваш – какво всъщност притежава той според теб: умение, памет или нещо повече? Той би притежавал най-вече власт над другите. Властта да реши дали да им “омеси зелник”, дали да ги научи как сами да го правят, или да ги остави гладни… Ако трябва да обясниш на един съвременен човек какво сме загубили като народ – какво би посочил първо: вярата, знанието или усещането за общност? И вярата, и знанието, и общността огън да ги гори, ако сме загубили справедливостта си и строгия закон. Нека да цитирам един извор, наричан “Записки на готския топарх” или “Анонимът на Хазе”: „Развратила се предишната им справедливост и законност, тогава когато по-рано те най-много почитали тези качества, сами достигнали твърде големи трофеи, а градовете и народите доброволно се присъединявали към тях.” (GIBI, t. V, с. 299) В книгата има и жестокост, и красота. Според теб кое е по-опасно – да забравим жестокостта от миналото или да идеализираме историята си? Ако идеализираме историята си и забравим загубите, страданията и пораженията, ако забравим техните уроци, то жестокостта от миналото неизбежно ще ни се случи и в бъдещето. И това е… абсолютно сигурно. Ти казваш, че пишеш вечер. Какво има в нощта, което денят не ти дава – тишина, честност или нещо по-дълбоко? Навремето имахме радиоапарат “Селена”. Вечер станциите се сливаха по някакъв странен начин и както слушаш едно, отведнъж се появяваше друго, смесваше се всичко в един общ поток. За нормално радио трябваше да превключиш на ултракъси вълни. Мисля, че и с писането е така, но точно обратно. Вечер може да чуеш чужди, непознати станции, но само ако си на дълги вълни, а не на ултракъси…. Историята ти започва от реални документи. Къде свършва историкът в теб и започва разказвачът? По принцип всеки историк е длъжен да бъде разказвач. Ако затвори историята в дебели скучни книги и прашни кабинети, язък му за труда. А иначе – историкът свършва там, където свършват документите. За съжаление нашата история е унищожена по безмилостен, ужасяващ начин. Давал съм този пример неведнъж: Ние имаме седем средновековни владетелски грамоти. В Унгария са няколко десетки хиляди… Ако днес срещнеш човек като Димо – бунтовен, смел, но и опасен – ще го последваш ли или ще се опиташ да го спреш? Едно от големите нещастия в живота ми е, че така и не открих човек, който заслужава да бъде следван и още по-хубаво – да умреш за него… Затова го създадох. Има го вече. Димо Сирак. Рус, рус, та чак бял… Често казваме, че „трябва да помним историята си“. Но как се помни – чрез книги, чрез разкази или чрез личен избор как живееш днес? Парадоксът е, че най-запомнената история е тази, която помним несъзнателно, която уж сме забравили. Защото точно тя определя манталитета и поведението ни. Всичките тия петстотин години на дивашки тормоз от държавата, които “не помним” и до днес ни карат да я мразим тая държава,
