Сурва се празнува в нощта между 13 и 14 януари. Нощ, в която шумът не е хаос, а смисъл. Нощ, в която хлопките не плашат, а пазят. По традиция сурвакарите гонят злото, болестите и лошото, за да направят място за здравето, доброто и късмета през новата година. Маскирани, тежки, страховити – за да уплашат онова, което не се вижда, но се усеща.И колкото и пъти да сме го гледали, колкото и да ни е познато, този обичай не е просто спектакъл. Той е завет. Но какво всъщност наричаме зло днес? Навремето злото е имало ясни образи. Болест, глад, студ, война. Неща, които идват отвън. Неща, които можеш да назовеш, да изгониш, да прогониш със звън, огън и вяра. Днес злото рядко влиза с трясък. По-често идва тихо. Днес злото много често изглежда като апатия. Като „няма смисъл“. Като „всички са еднакви“.Като „не зависи от мен“. И точно това е най-коварното му лице – не те плаши, не те напада, а те приспива. Кара те да свикнеш. Да не реагираш. Да отстъпиш крачка назад и да оставиш нещата да се случват „както винаги“. Обичаите ни не са случайни. Те не са останали, защото са красиви, а защото са полезни. Защото са напомняне, че злото не се гони с мълчание. Гони се с действие. С присъствие. С участие. С това да си там. Сурвакарите не стоят отстрани. Те излизат. Слагат маските. Вдигат шум. Показват, че общността е жива и че не е склонна да търпи каквото и да е. И е трудно да не направим паралел, защото живеем във време, в което отново ни предстои избор. И не говорим само за избор между имена, партии или обещания. Говорим за избор между това да участваме… или да се откажем. Апатията е модерното зло. Безразличието – неговият най-верен съюзник. И ако някога сме вярвали, че с шум можем да прогоним лошото, то днес може би е време да си припомним, че тишината никога не е била решение. Че отсъствието не е неутрална позиция. Че „не ме интересува“ винаги работи в полза на някого. Сурва не е просто традиция. Тя е напомняне, че злото не си тръгва само, че доброто не идва по навик, и че всяка година започва с въпроса – какви ще бъдем този път? С маски… или с лица. С шум… или с мълчание. С участие… или с отказ. А това вече не е обичай. Това е личен избор. Автор: shopluka.bg

Понякога най-важните разговори не са онези, които се случват на нашата улица, а онези, които определят посоката, в която всички вървим. И точно такива теми от изминалата седмица си струва да бъдат поставени на масата. Не като лозунги, а като въпроси. Когато нетърпението стане общо След кратка пауза протестите срещу управлението отново се подновиха. Хиляди хора излязоха на улицата. Не за първи път. И очевидно – не за последен. Поводът този път беше опитът на управляващите отново да прокарат проектобюджета за 2026 г. Същия бюджет, от който се бяха отказали именно под натиска на многохилядните протести в цялата страна. Тук няма как да не си зададем един прост въпрос: Какво си мислеха? Че хората ще са уморени? Че покрай празниците ще са разсеяни? Че обществото има кратка памет и още по-къс хоризонт на търпение? Очевидно – не. Защото когато недоволството стигне точката на преливане, то вече не зависи от сезона, от времето или от календара. Зависи от усещането за подценяване. Към протестите се присъединиха и хората от инициативата „Правосъдие за всеки“, които поискаха оставката на изпълняващия функциите главен прокурор Борислав Сарафов.Отново се чуха призиви за честни избори. Отново се заговори за справедливост, отговорност и прозрачност. Това не са крайни искания. Това са базови очаквания. И когато хиляди различни хора – с различен произход, възраст и възгледи – излизат заради едни и същи теми, това вече не е каприз. Това е сигнал. Когато въпросите стават неудобни Втората тема от седмицата идва от друг фронт – този на медиите и е не по-малко показателна. Появиха се информации, че Мария Цънцарова и Златимир Йочев може да слязат от екрана на bTV от началото на годината. След първия протест този декември Цънцарова се появи в ефир с чаша с надпис „Време е за истинска промяна“, а по-късно публикува снимката във Facebook. Водещата си позволи и ироничен анонс – докато в страната текат протести и контрапротести, в студиото ще се говори за вируси. Реакцията не закъсня.В социалните мрежи започна инициатива в нейна подкрепа, включително призив за протест пред телевизията. И тук вече не говорим за конкретен журналист. Говорим за принцип. Какво се очаква от един журналист? Да бъде удобен? Да бъде неутрален до безличие? Да не „пречи“ с въпроси? Работата на журналиста не е да успокоява, нито да разсейва. Работата му е да пита – понякога неудобно, понякога навреме, понякога точно когато някой не иска да бъде питан. Когато журналисти започнат да слизат от екран не заради професионална некомпетентност, а заради позиция, тон или въпрос – това вече не е вътрешен медиен проблем. Това е обществен. Общият знаменател На пръв поглед протестите и темата за журналистиката са различни.Но имат един общ знаменател – нетърпимостта към подценяването на интелекта на хората. Хората не излизат на улицата за спорт и не защитават журналисти от сантименталност. Правят го, защото усещат, че границата е премината. И когато това се случи, нито празници, нито паузи, нито смяна на темата помагат. Защото обществото може да бъде търпеливо дълго. Но когато се събуди – започва да задава въпроси. А въпросите, както виждаме, са най-неудобното нещо. Автор: shopluka.bg

Два са акцентите от изминалата седмица в Радомир, за които си струва да си поговорим.На пръв поглед – несравними. Едното е дребно, почти абсурдно. Другото – сериозно, дългосрочно и засягащо всички ни. А всъщност и двете опират до едно и също нещо – какви хора сме и как искаме да бъдем управлявани. Елхата, която „пречеше“ Някой открадна елха. Не каква да е елха – елха, украсена от деца. С вложено старание, време и радост. И тук идва въпросът, който и Общината съвсем резонно зададе: На кого и защо му пречеше тази елха? Какъв човек трябва да си, за да откраднеш нещо, което очевидно не е твое, не е ценно в материален смисъл и носи единствено символика? Какво те мотивира? Има ли нужда? Има ли яд? Има ли усещане за безнаказаност? Или просто липса на скрупули? Това не е въпрос за една елха. Това е въпрос за онзи момент, в който някъде по пътя сме загубили усещането, че не всичко, което можем да вземем, трябва да взимаме. Че има граници. Че има неща, които не се пипат – защото са общи. Защото са направени за деца. Защото носят радост. По-страшното не е самото деяние, а това, че то вече не ни шокира истински. Че свикнахме да си казваме „Е, такива хора има“. Въпросът е: кога започнахме да приемаме това за нормално? И дали винаги е било така, или просто днес го виждаме по-ясно. Рядкото усещане за предвидимост Вторият акцент от седмицата е от съвсем друг порядък.Кметът на Радомир Кирил Стоев заяви ясно и категорично: такса смет през 2026 г. няма да бъде увеличавана, а новият модел „замърсителят плаща“ няма да бъде въведен прибързано. И тук си струва да спрем за момент. Защото в българския обществен живот рядко чуваме нещо толкова простичко и в същото време толкова важно: „Нека първо подготвим системата. Нека първо обясним. Нека не ощетим коректните хора.“ Това е пример за отговорна политика. Не политика на инат. Не политика „по закон – пък после ще го мислим“. А управление, което си дава сметка, че зад всяка такса стоят реални хора, семейства и бизнеси. Реформите са нужни – това никой не го отрича. Но реформите, направени на тъмно и на бързо, обикновено се плащат от тези, които и без това си плащат всичко. А именно – коректните граждани. Това, което чухме тази седмица, беше не просто позиция, а обяснение. Имаме действащ договор. Имаме нужда от точни данни. Имаме нужда от време, тестов период и яснота. И най-вече – имаме нужда от доверие между хората и местната власт. А доверието не се изгражда с изненади. Между елхата и таксата На пръв поглед елхата и такса смет нямат нищо общо, но ако се замислим – имат. Едното показва какво се случва, когато липсват ценности и лична отговорност.Другото показва как изглежда управлението, когато отговорността се поема и се защитава публично. Радомир има нужда и от двете – и от повече грижа един към друг, и от решения, които се взимат с лице към хората. Защото в крайна сметка общината не е абстрактна структура.Тя сме всички ние. С нашите елхи. С нашите такси. И с избора дали ще бъдем общество, което руши… или такова, което мисли, планира и пази. Автор: shopluka.bg

Случвало ли ви се е да следите даден човек в социалните мрежи? Публикации, снимки, сторита… и в някакъв момент да си кажете “Боже, аз май не живея правилно”. И започвате да се чувствате, сякаш не давате достатъчно от себе си, не избирате правилния похват на съществуване и цялостно… започвате да подлагате на съмнение всичките си житейски избори. На мен ми се е случвало. Често ми се е случвало да не щадя себе си в критика относно това как живея, защото някъде из безкрайното интернет пространство някой показва, че живее “по-добре”. Каквото и да значи това. Екскурзии, сутрешни рутини, маратони, изкачени върхове на планини или просто отделени пет часа за готвене на нещо, което се изяжда за десет минути. Каквото и да е, виждали сме го. Всички сме го виждали. И всички сме се чувствали малко като некачествена стока, заради това, че не сме толкова функционални. Или успешни. Или активни. Аз, например, по едно време имах фаза на самобичуване, заради това, че всеки трети човек ходи на планина и изкачва върхове. И после ги снима и поства с разни … спиращи дъха… животопроменящи цитати. Отне ми много време, за да осъзная, че аз моите върхове ги изкачвам в главата си и ги покорявам там, което пак е нещо. Цялостно нема нужда всички да се юрнем по чукарите… нищо не го изисква. Истината е, че вече рядко ще срещнеш човек, който не демонстрира свръх качество на живот във Facebook или Instagram. Да, хубаво е да имаш поле за себеизразяване, че дори и мегдан, за да поощряваш и мотивираш и други хора да направят нещо хубаво. Но огромен процент е висша форма на илюзия. И ако някога илюзията беше нещо, което избягвахме, то сега е нещо, на което сериозно наблягаме. Защото, мда… такива са времената. Сега успешно се връзваме на тази изрисувана естетика и щастие, които бликат отвсякъде в онлайн пространството. Но е хубаво, не толкова от цинизъм, а от обикновено здравомислие да приемем, че голяма част от това е демонстрация и нищо повече. Което не осъждам. В крайна сметка всички запълваме празнините си по различен начин. То, всъщност малко или много всичко започна покрай тази инфлуенсърска вълна отпреди години. Когато разни никому непознати хора приеха ролята на животоучители и започнаха да ни дресират.Как трябва да изглеждаш, какво трябва да ядеш, къде трябва да ходиш и какво трябва да правиш, за да бъдеш и ти един успешен, та успешен човек. И тук има доза простота, която опорочихме завинаги. В този смисъл, че сме добили една такава излишна лъскавост дори в най-простите аспекти на битието. Едно излишно надскачане и показност, която малко повече ни разделя, отколкото ни сплотява. И която често просто не кореспондира с реалността. И се усеща едно масово пренатягане на иначе простата човешка функционалност. Със самото си събуждане можеш да видиш как чуждите кафета никога не изстиват, как чуждите отношения са неразрушими. Как цветята в домовете на тази хора никога не увяхват и как да разхвърляш себе си на хиляда и три парчета е новото healthy way of living. Странното е, че това има леко обратен ефект повсеместно, защото хората масово се чувстват провалени. И непълноценни според всичката информация, която ги залива през цялото време, докато са будни. И тази междуличностна надпревара също не помага много. Но, такова е. Ние си го имаме заложено – искаме внимание. Искаме поглед върху себе си и искаме валидация. И аз ги искам тези неща. Но вътрешно винаги се надявам, че ще дойде ден, в който вече няма да ми бъдат нужни. И в този текст ще направя нещо малко нетипично за мен – ще ви помоля да си давате повече почивка. Да си качиш краката на масата и да не правиш нищо един цял ден все още не се води престъпление. И не, не давайте 150% от енергията си в този живот – дайте 95. Почивайте си. Не изпитвайте вина, че сте хора. Не се влияйте от показността на другите, не гонете техните върхове. Отвсякъде ще се опитват да ви убедят, че един начин на живот е по-правилен от друг. Че нещо не ви достига и че нещо не правите както трябва. Приемете, че се справяте достатъчно добре в живота и в никакъв случай не отдавайте толкова голямо значение на това, което виждате онлайн. Защото там никой няма да ви покаже неговите провали. Автор: Ромина Георгиева

Проблемът с насилието над жени глобално е голям. Чудовищен.

Както винаги започвам рубриката си със спомен. С нещо, което е отекнало в мен. Нещо, което знам и съм преживяла. Факти. Спомени. Действителност. Едно време, докато още обитавах дома си в квартал Арката в град Радомир имахме едно квартално кученце. Пояснявам, че ги наричаме порода „кофермани“. Улично, без конкретна порода. Ровещо по кофите, но странно някак… не пречи на хората. Не пречи и на другите животни. С две думи – не пречи на никого. Това въпросно кученце един ден се появи с две отрязани уши. Помня какъв смут се разрази сред живущите в квартала… Къде са на кученцето ушите? И на кого пречеха те? Така и не разбрахме отговора на този въпрос. Защото има известна разлика между чиста почуда и гражданска позиция. Кученцето беше малко, направо като джобно. Живя с години навън… на припек и студ, ей така. Без уши и в рани. Всички го хранехме, галехме, обичахме, но в един момент то просто изчезна. И вече беше все тая какво му се е случило. Вече беше все тая къде се е дянало. Никога не разбрах и никога няма да разбера какво подтиква човека да бъде звяр. Защото в която и човешка клетка да погледнеш – би следвало да намериш човещина. Било то дори минимална. А зверството съществува под много форми. От това да нараниш, до това да не ти пука, че някой е наранил. За пръв път си позволих да НЕ гледам. Не искам да гледам видеото с кучето Мая. Защото не искам да губя надеждите си напълно, не искам да осъзнавам каква е реалността. Нищо, че вече я знам. Нищо! Просто не искам да я осъзнавам. Не искам да я приемам и не искам тя да бъде част от мен. Ще бъде тривиално, ако сега започна да обяснявам колко нехуманно и отвратително е подобно деяние. Губене на време е. И аз лично смятам, че дори хората, които извършват подобни зверства са наясно с реалността. Наясно са колко е безумно това, което вършат. И колко е ужасно. И точно това ме плаши най-много. Издевателстваме над животни. Снимаме го. Качваме го. Взимаме пари. Не получаваме нормална присъда. Защото това, очевидно не е престъпление. Газим кучета и котки по улиците и дори излизаме да се уверим, че сме ги умъртвили. Не. Това не е престъпление. Това е скотско възпитание, простащина и един много добър огледален образ на това какво представлява културата на една нация с иначе много велики претенции. Само че държавите и народите с по-малко претенции и нагледно по-добър живот – правят задръствания, когато патица с пет патета пресичат пътя. Кучето било най-добрият приятел на човека. Иска сън, иска разходка, иска любов. Както и котките, между другото… не искат кой знае колко повече. А, когато погледнеш ответната реакция на обществото… „защо не скърбим за хората, така, както скърбим за животните“. Това е вече биполярен интересен казус на една нация, която съвкупно оценява човешкия живот на пакет тоалетна хартия на намаление. Но, когато различен проблем пробие тъпанчетата на действителността, борим го с реакция. По възможност негативна. Сякаш отрицанието е единственото, с което можем да замажем цялата бъркотия, в която живеем. Иска ми се да разберем веднъж завинаги, че всичко започва с хората. И свършва с хората. Уличните животни са на улицата, заради хората. Липсата на хуманна регулация по този въпрос е също дело на хората. Оттам отношението към уличните животни е отговорност на хората. Това е цял и неспирен кръговрат, който зависи само и единствено от хората. Иска ми се да можехме да различим човечността от обикновената апатия. Както и обикновената апатия от откровената психопатия. Защото по този начин можехме да спасим не само заобикалящите ни хора. Но и заобикалящият ни целокупен живот. Автор: Ромина Георгиева

Бягството и изолацията са често предпочитани решения в историята на човешката природа

Не можеш да се изгубиш сред тълпите, ако знаеш къде е скарата